Забравена на Малдивите
Автор: прекрасната Ивайла Копоева от курса по Медийна грмотност и мобилна журнаистика при нас с преподаватели и редактори Милен Атанасов, Биляна Бонева и Ирина Атанасова.
Остров Мале, на югозапад от Индия, ни посреща с влажна жега. Дишаме трудно и търсим скришно място на летището, за да се освободим от зимните дрехи, с които идваме от Истанбул. Средата на януари е - най-подходящото време за посещение на Малдивите. По това време тук е лято, а температурата е около 30 градуса над нулата.
Не се задържаме дълго на Мале. Целта ни е друг остров - Кандума, един от стотиците обитаеми на архипелага. До него стигаме с моторна лодка за около час. Мама, татко, аз и трите ми сестри наблюдаваме как тъмносинята вода избледнява до светло и почти бяло, докато наближаваме малкия пристан на Кандума. Сандалите ми потъват в пясъка като в пудра. Скоро ще науча, че туристите не могат да си вземат за спомен дори и шепа от този пясък. Всяко кътче от сушата тук е особено ценно. Намираме се в най-ниско разположената страна в света. Всяка година океанът тук се покачва с малко повече от милиметър. За жалост до трийсетина години по-голямата част от Малдивите ще е изчезнала.
Засега водата не застрашава вилното селище край плажа, където се настаняваме след кратко пътуване с открито бъги. В нашата къщичка не липсва бърз интернет. Възползвам се от него, за да се включа в учебните занятия на другия край на света онлайн. Всичко наоколо ме изкушава да съм офлайн, включително и часовата разлика. Минава двайсет часа, а в София е все още седемнайсет.
Душът е под открито небе. Половината от банята е с отворен покрив. Това е съвсем обичайно за местните къщи. Необичаен е близкият басейн със сладка вода в туристическото селище. На Малдивите сладката вода е скъпа течност, която често се добива чрез обезсоляване на солено–горчивата вода от океана. Туристите обаче, не са лишени от нищо: индийска, арабска и европейска храна по избор, изкуствени елхи от лампички, естествени люлки от лиани, плажни забавления, гмуркане на плитко и дълбоко. И всичко това е съпроводено от усмивките на хората от персонала, вечно готови да угаждат на туристическите прищевки.
В такава обстановка десет дни минават неусетно, а тръгването винаги те сварва неподготвен. Докато чета табела с текст за историята на Малдивите, се усещам някак самотна. Някъде отдалеч чувам гласа на майка ми. Вятърът го довява до мен от моторната лодка, която е готова да потегли от пристана. “Ивайла липсва!”. Очевидно е така, щом аз съм още на плажа, а семейството ми е вече на борда с целия багаж. Грешката е поправена почти в движение. Мъж от екипажа бързо идва да ме прибере и ми помага да се кача на лодката, миг преди тя да се отдалечи от брега на Кандума. Чудя се какво ли бих правила, ако бях останала на острова...
Comments